Защо правя това
Казвам се Радостина Данчева.
През годините съм била г-ца Данчева, г-жа Данчева, мис Тина, а напоследък – мис Ради.
Първите ми седем години като учител минаха в Шумен – в различни държавни училища, с толкова много замествания, че понякога имах чувството, че само звънецът знае къде съм в момента.
Първото „истинско“ място дойде в СУ „Панайот Волов“ в Каспичан. Там реалността на учителския живот ме удари фронтално – от празничните дни с цветя и шоколади, до наредбите, бумащината и онези ситуации, в които се чудиш дали да се смееш или да плачеш… и накрая се смееш, защото иначе не става.
И макар да бях типичната млада жена, която още не е напълно сигурна какво точно иска, едно знаех със сигурност:
исках да преподавам по друг начин. По-човешки. По-смислено. С повече пространство за децата – и за мен самата.
София. Друг свят.
Животът ме завъртя към София и частно британско училище.
Всичко беше цветно, шумно по хубавия начин и пълно с живот.
Децата ме наричаха по малко име и тогава разбрах нещо важно:
уважението няма нищо общо с обръщението на „Вие“.
То живее в смеха по коридорите, в рисунките по стените, в онова приятно бръмчене на клас, който учи, докато прави неща – не докато гледа часовника.
Там осъзнах, че радостта и щастието в училище не са думи от плакати, а малки ежедневни случки:
когато едно дете засияе, защото му се е получило;
когато намериш нов начин да обясниш нещо;
когато учителството започне да прилича на приключение, а не на оцеляване.
Пак ученичка, докато преподавам
След първите две години нещо се промени.
Теодора Ненова – собственичката на училището – видя в мен нещо, което тогава дори аз не виждах.
Започнах да уча. И ще ѝ бъда благодарна завинаги, защото без нея нямаше да съм човекът и учителят, който съм днес. Наистина.
Отворих врата след врата:
учене чрез мислене, концептуално учене, учене през проекти и въпроси,
активни ученици, шумна класна стая, двор, зоологическа градина… навсякъде.
Открих свят, в който децата не са пасивни слушатели, а изследователи.
В който добрите въпроси имат повече сила от „правилните“ отговори.
Това беше онзи период, в който се прибираш уморен, но щастлив.
От уморите, които си заслужават.
Екипът прави всичко възможно
Тогава пораснах. И от ученето, и от доверието.
Бях част от екип – не по длъжност, а по чувство.
Работех с хора, с които всяка идея можеше да стане реалност: проекти, книги, състезания, филми, къщи… Ако имаше идея – ние я правехме.
Тук е моментът за едно голямо „благодаря“:
на всички онези жени и колеги, с които учихме, създавахме и мечтаехме заедно.
Без вас нищо нямаше да е същото.
Пауза
Поради лични причини трябваше да забавя темпото.
Да обърна внимание на семейството си. Да подредя себе си отвътре.
Не беше лесно.
Но понякога животът те слага на пауза, за да можеш после да натиснеш „play“ по-съзнателно.
Ново начало
След паузата се появи ново училище – място, което съчетава българската и канадската система.
Двата свята от професионалния ми живот се срещнаха.
Днес работя с учители, за да внасяме живот, смисъл и преживяване в ученето,
без да губим високите академични очаквания.
С нови колеги създадохме нови теми, фестивал на науката, запалихме искри…
и стигнахме чак до космоса. Буквално и преносно.
И тук не мога да не кажа „благодаря“ на хората, които ми дават свобода да местя, да прекроявам и да вдъхвам нов живот в учебни програми.
Защо всичко това?
През годините работих с изключителни учители, директори, деца и родители.
Едно обаче винаги беше истинското предизвикателство: времето.
Не желанието. Не идеите. А времето.
Кога да подготвиш смислени материали?
Кога да подбереш точните ресурси, за да могат децата да разбират и да
правят, а не просто да запаметяват?
Точно затова създадох Idea Box.
За да не са разделени учебната програма, детского любопиство и живият начин на учене.
За да не е трудно да ги съчетаем.
За да бъде учителството малко по-леко, по-подредено и много по-живо.
И ако по някакъв начин това помага – значи всичко си е струвало.