Всеки учител има две версии на преподаването си.Тази, която показва, когато го наблюдават и тази, с която влиза в час всеки ден.

Наблюдаваният урок обикновено е по-внимателно планиран. Подбрани дейности, ясни въпроси, по-добро разпределение на времето. Мислим повече за ангажираност, диференциация, участие, резултати.

Ежедневният урок е различен.

Не защото на учителите спира да им пука, а защото ежедневното преподаване много бързо започва да работи на автопилот. Навици, напрежение, учебна програма, време, умора, оцеляване. С времето всички изграждаме свой „default“ начин на преподаване — моделът, към който се връщаме, когато никой не наблюдава.

И точно той влияе най-много на учениците.

Това, което виждам през годините в класните стаи, е, че повечето учители не са нито „добри“, нито „лоши“.

Повечето просто имат базов модел на преподаване.

И всеки такъв модел създава различен тип ученик.

Някои учители преподават урока.

Следват учебника, дават упражнения от тетрадката, проверяват отговорите, движат се точно по план. Класната стая изглежда подредена и спокойна.

Но учениците често се научават просто да следват. Да записват, попълват и изпълняват. А истинското разбиране остава за домашно.

Мисленето е основно при учителя.

При други децата са постоянно заети.

Листове, задачи, писане, дейност след дейност. Винаги нещо се случва и това създава усещането за много работа. Родителите често харесват тези учители, защото изглеждат продуктивни.

Само че има разлика между това децата да са заети и това да учат.

Понякога преминават толкова бързо от задача към задача, че никога не стигат до истинско обсъждане, дълбоко мислене или време да подобрят нещо.

Класната стая е активна. Ученето остава повърхностно.

След това идва feel-good учителят.

Обикновено любимецът на децата.

Има игри, движение, смях, активно участие. Учениците се чувстват добре и влизат с желание в часовете.

И честно казано, това има значение.

Но ангажираността сама по себе си не е достатъчна. Понякога урокът става толкова фокусиран върху това децата да се забавляват, че съдържанието не се задълбочава достатъчно и не остава за дълго.

Учениците си тръгват щастливи, но не винаги научили нещо в дълбочина.

Някои учители изграждат класната стая емоционално.

Слушат добре, разказват увлекателно, създават силни връзки с учениците. Децата се чувстват спокойни, чути и разбрани.

Но понякога емоционалната страна започва бавно да измества академичната. Трудното съдържание се омекотява, избягва или разговорът тръгва в друга посока. Урокът постепенно започва повече да прилича на час по споделяне, отколкото на интелектуално предизвикателство.

Учениците се чувстват подкрепени. Но не винаги предизвикани да мислят по-дълбоко.

След това идва строгият учител.

Ясна структура. Контрол. Правила. Очаквания.

Някои ученици процъфтяват в такава среда, защото материала им се отдава и са свикнали да следват ритъма на учителя.

Други постепенно се скриват вътре в структурата.

Не шумно. Тихо.

Няма много място за грешки, несигурност или изследване. Учениците започват да избягват риска, вместо да работят с трудността.

Класната стая функционира гладко. Но мисленето често остава пренебрегнато.

Модерният учител създава друго напрежение.

Постоянно нови стратегии, технологии, рутини, кооперативни структури, движение, разнообразие. Такива уроци често изглеждат впечатляващо по време на наблюдение, защото са динамични и ангажиращи.

Но понякога фокусът върху методите става толкова голям, че липсва последователност. Учениците преживяват много дейности, но трудно изграждат дълбоко разбиране или пренасят знанията самостоятелно.

Урокът изглежда модерен. Ученето става накъсано.

И след това идва създателят.

Най-често свързан с проектно-базираното обучение.

Учениците създават, представят, работят по реални продукти, прилагат идеи. Класната стая изглежда жива и смислена.

И когато е направено добре, това може да бъде изключително силно.

Но проектите носят и своя риск. Става трудно последователно да се покриват важните знания, умения и концепции. Понякога учениците създават впечатляващ краен продукт, без напълно да разбират идеите под него.

Проектът успява. Разбирането остава неравномерно.

Нито един от тези подходи не е „грешен“.

Всъщност всеки носи нещо ценно.

Ясното обяснение има значение. Структурата има значение. Ангажираността има значение. Връзката има значение. Креативността има значение.

Проблемът започва тогава, когато една сила се превърне в постоянен модел, независимо от целта на урока, съдържанието или учениците пред нас.

Защото няма един подход, който да работи еднакво добре за всяко учене.

Затова постоянно се връщам към идеята за учителя като архитект.

Не човек, верен на един метод, а човек, който проектира ученето целенасочено.

Човек, който постоянно се пита:

Каква е целта на този урок? Какъв тип мислене изисква това съдържание?Къде учениците трябва да се затруднят? Къде имат нужда от подкрепа? Кое има нужда от директно преподаване? Кое има нужда от изследване?

Архитектът комбинира подходи, вместо да ги превръща в религия.

Изгражда. Променя. Преструктурира.

И честно казано, мисля, че малко от нас някога стигат напълно дотам.

Ежедневно работя с учители и въпреки това почти всеки модул, който създаваме, ми изглежда като чернова в края на преподаването му. Учениците винаги показват нещо, което не съм предвидила.

Това вероятно е най-смиряващата част от преподаването.

Наблюдаваните уроци имат значение.

Но те не са това, което формира учениците най-много.

Учениците се адаптират към типа учене, който преживяват всеки ден.

И с времето това оформя не само какво знаят, а и как мислят, участват, преживяват трудността и учат.

Как да промениш това в часа си

Автор: Радостина Данчева

Специалист по разработване на учебни програми, обучител на учители и създател на Идея Бокс.

Научи повече за моя професионален път →

Моят път