Нещото, което ни пречи да се променим, може би всъщност се опитва да ни предпази.

Понякога попадам на статии, които не просто ми дават нова идея. Те променят начина, по който мисля. Не ми излизат от главата. Карат ме да погледна по различен начин на неща, които съм приемала за даденост.

Тази седмица ми се случи точно това с една статия на Робърт Кийгън и Лиса Лейхи – The Real Reason People Won't Change.

The-Real-Reason-People-Wont-Change-Kegan-and-Lahey-2001.pdf

Изтегляне на PDF • 5.15MB

През септември започвам работа като ментор на училища по националния проект „Компетентности на фокус“. Подготвям се за тази роля и това лято чета много за професионалното развитие, промяната в училищата и какво всъщност помага на хората да променят практиката си.

Очаквах да намеря нови стратегии, но вместо това открих един много по-добър въпрос...

Авторите използват една силна метафора. Те сравняват психиката ни с имунната система.

Работата на имунната система е да ни пази. През повечето време тя прави точно това. Понякога обаче приема нещо безобидно за заплаха и реагира така, сякаш трябва да ни защити.

Според Кийгън и Лейхи психиката ни може да прави нещо много подобно.

Понякога психиката ни предпазва...

...от промяната.

Не защото промяната е опасна.

А защото несигурността се усеща като опасност.

Тази идея не ми излиза от главата.

Първо започвам да я "меря" по себе си.

Колко пъти съм си казвала:

"Този път ще стане."

"От понеделник започвам."

"Ще бъда по-..."

Понякога се получава.

Често – не.

И първата ми мисъл почти винаги е една и съща.

"Явно не съм го искала достатъчно."

Но все повече започвам да се чудя...

Ами ако причината не е липсата на желание?

Ами ако всъщност сме еднакво отдадени на две различни неща?

Едната част от нас искрено иска да се промени.

Другата работи също толкова усилено, за да не го позволи.

Не защото е мързелива.

Не защото е слаба.

А защото вярва, че ни пази.

И колкото повече мисля за това...

...толкова повече започвам да виждам същия модел в училищата.

Представям си учител, който искрено иска учениците му да станат самостоятелни.

Знае, че затруднението е част от ученето.

Знае, че понякога децата трябва да се колебаят, да грешат и сами да намерят решението.

И въпреки това...

всеки път, когато някой се поколебае, учителят се намесва.

Обяснява.

Показва.

Подсказва.

Спасява.

Отстрани изглежда като противоречие.

Но ако погледнем по-дълбоко, всъщност има логика.

Кийгън и Лейхи твърдят, че зад много от поведенията, които искаме да променим, стои друг, скрит ангажимент – това, което те наричат „конкуриращ се ангажимент“ (competing commitment).

На повърхността учителят иска учениците да станат самостоятелни.

Но може би има и друг ангажимент, който е също толкова силен.

"Не трябва да позволя учениците ми да се провалят."

А под него стои едно дълбоко убеждение.

"Ако учениците ми се затрудняват, значи не съм преподавала добре."

Изведнъж разговорът вече не е за методика.

А за това какво всъщност се опитваме да защитим.

И може би точно затова толкова често новите стратегии не работят.

Записваме още едно обучение.

Четем още една книга.

Пробваме още една техника.

Променяме това, което правим.

Но рядко си задаваме въпроса защо непрекъснато се връщаме към стария начин.

Ако едната част от нас натиска газта, а другата – спирачката, повече усилия просто създават повече напрежение.

Докато чета тази статия, започвам да си мисля, че истинската промяна може би не започва с нова стратегия, започва с един по-добър въпрос.

Какво всъщност се опитвам да защитя?

Това е неудобен въпрос.

Но може би е най-важният.

Защото едва когато разберем какво защитаваме, можем да започнем да проверяваме убежденията, които стоят под него.

Не като спорим с тях.

Не като се насилваме да се променим.

А като ги поставяме на малки, безопасни изпитания.

И докато се подготвям да започна работа с училища през септември, все повече си мисля, че ролята на един ментор вероятно не е да убеждава учителите да се променят.

Повечето учители вече искат да се развиват.

Започвам да си мисля, че ролята на ментора е друга.

Да задава въпросите, които хората още не са си задали.

Да помогне да стане видимо онова, което досега е било невидимо.

Може би истинската промяна започва в момента, в който спрем да се питаме „Какво още трябва да науча?“ и започнем да се питаме „Какво всъщност се опитвам да предпазя?