Литературата е изкуство, а се преподава като математика...
- Radostina Dancheva
- 5.04
- време за четене: 2 мин.
Актуализирано: 7.04
Всичко е наред...
Четем, отговаряме на въпроси, извеждаме извод/поука, попълваме тетрадката. Часът върви спокойно. Децата се справят. Има резултат.
Нещо липсва
Работих с учител в 4. клас по тема с много приказки. Всяки ден нов текст, нови герои, нов разговор. Всичко изглеждаше подредено, но връзката липсваше. Още в началото на темата знаехме какво ще се случи. Много приказки, много герои, много разговори — и накрая всичко остава на отделни части. Учениците помнят моменти, но не виждат връзките. Всяка нова история започва отначало.
Затова решихме да подредим темата по различен начин.
Вместо всяка приказка да приключва в тетрадката, предложихме на децата да започнат свой “скрапбук”. Не като проект за оценка, а като място, в което да събират и свързват прочетеното.
В началото страниците бяха различни.
Някой записваше най-важното. Друг рисуваше сцена. Трети отбелязваше мисъл или въпрос. Постепенно започна да се появява нещо общо между тях.
Учениците започнаха да се връщат към героите — като към хора, с които могат да “говорят”. Появиха се въпроси, които не бяха от учебника. Опити да се влезе в ролята, да се разбере защо герой постъпва така, а не иначе.
И тогава скрапбукът започна да се променя.
Една страница се превърна в интервю с герой. Друга — в разговор като съобщения в телефон. Трета — в алтернативна развръзка. Изобретиха се много магически предмети, които да помогнат в труден момент.
Едно дете започна прави пъзели с героите. Друго изряза и подреди сцена така, както я вижда.Трето подчерта думи, които му звучат различно, и добави своя мисъл до тях.
Това не беше украсяване. Това беше начин да се свържат с текста.
Когато рисуваш - избираш. Когато лепиш - подреждаш. Когато променяш реплика - мислиш за смисъла.
И точно там се появи разликата.
Учениците започнаха сами да се връщат назад. Да прелистват. Да сравняват. Един герой започна да им напомня за друг, една поука да се свързва с предишна.
Разговорите също се промениха. Вече не бяха само за конкретната приказка, а за връзките между тях. Появи се място, в което мисленето остава и се натрупва.
И нещо, което не очаквахме — домашните започнаха да стават желани. Не защото са по-лесни, а защото имат смисъл. Те стават част от нещо, което расте, а не изчезва след проверката.
В края на темата учениците не просто бяха “минали” през няколко приказки. Те виждаха пътя, който са извървели през тях.
Може би проблемът не е, че четем малко. А че нищо не остава свързано.
Тетрадката събира отговори. Скрапбукът събира преживяване.
В едното показваш, че си разбрал текста. В другото започваш да го преживяваш.
И може би точно там литературата отново става изкуство, а не просто урок.
Ако търсиш още такива идеи — в книгата са събрани тествани, работещи активности, готови за използване.
Коментари