Ами ако КАКВА подкрепа даваме на децата е също толкова важно, колкото и КАК ги подкрепяме?

Всички искаме децата да успяват. Затова помагаме... Обясняваме, показваме, опростяваме, насърчаваме, адаптираме, намесваме се...

Но замисляли ли сте се дали начинът, по който предлагаме помощ, понякога не кара децата да се чувстват по-малко способни?

Не защото помощта е погрешна. Не защото нямат нужда от нея, а защото сме го направили толкова очевидно, че имат нужда от чужда помощ, за да успеят.

Представете си дете, което си приготвя раницата. Прави го само, но му отнема цяла вечност. Родителят застава до него: „Хайде, да ти помогна.“ Започва да му подава учебниците, несесера, екипа по физическо, да му напомня какво следва. /не коментирам тези, които ще го направят вместо детето/

Или родителят тихо оставя наблизо всичко, което ще му трябва, може би премества няколко неща така, че да са по-лесно достъпни, и оставя детето да продължи само.

Същото дете. Същата задача. Подобно количество подкрепа.

Разликата не е в това колко е помогнал възрастният. А в това колко видима е станала помощта.

„Мама ми помогна да си приготвя раницата.“

Или:

„Аз си приготвих раницата.“

Има ли значение тази разлика?

Е, някои интересни изследвания подсказват, че може би има.

През 2000 г. психолозите Найл Болджър, Адам Зукърман и Роналд Кеслър публикуват изследване, озаглавено Invisible Support and Adjustment to Stress („Невидима подкрепа и адаптация към стреса“). Те проследяват двойки, докато единият партньор се подготвя за адвокатския изпит в Ню Йорк, и сравняват подкрепата, която единият партньор съобщава, че е дал, с подкрепата, която другият съобщава, че е получил.

Интересното е, че част от положителните ефекти се появяват, когато подкрепата е била дадена без получателят да осъзнава, че я е получил.

Обяснението им е много интересно: помощта може да има цена. Осъзнаването, че някой ни помага, може също да ни напомни, че се затрудняваме, че сме уязвими или че не сме успели съвсем сами.

Изследването е проведено с възрастни, не с деца. Но ме накара да се замисля за нещо, което правим непрекъснато в образованието – диференцирането.

Едно дете се затруднява с писането.

„Ето, този речник ще ти помогне.“

Друго зацикля.

„Иди да седнеш до Х, ще ти помогне.“

Трето не може да реши задачата по математика.

„Ела, ще ти покажа.“

Всичко това е напълно разумно, с най-добри намерения, но какво би станало, ако речникът просто беше там, до детето? Ако работният лист вече съдържаше началото на изречения? Ако имаше решен пример, който детето може самостоятелно да погледне?

Ами ако вплитаме подкрепата в самото учене, вместо непрекъснато да обявяваме, че я предоставяме?

Подкрепата не изчезва.

Просто сме спираме да вдигаме, толкова много шум около това, че я даваме...

Детето ще получи възможност да преживее нещо важно:

Аз намерих думата.

Аз проверих примера.

Аз го измислих.

Аз го направих!

Със сигурност не предлагам да спрем да обясняваме, да оказваме индивидуална подкрепа или целенасочено да преподаваме на децата, които имат нужда от това. Точно обратното.

Питам се, винаги ли е необходимо да правим затруднението на детето толкова видимо?

Да добавим още едно понятие от психологията – заучената безпомощност.

Мартин Селигман и Стивън Майер разглеждат какво се случва, когато повтарящият се опит ни научи, че собствените ни действия не влияят върху това, което се случва. Първоначалните изследвания не са за деца, които получават помощ, и видимата подкрепа не е равнозначна на заучена безпомощност.

Но...

Какво се случва, когато повтарящото се преживяване на едно дете е:

Това е трудно. Някой ще ми помогне.

После:

Това е трудно. Ще изчакам някой да ми помогне.

И накрая:

Това е трудно. Не мога да го направя.

В кой момент подкрепата спира да казва „Ти можеш“ и започва да казва „Имаш нужда от мен, за да можеш“?

Разбира се, това не е неизбежно. Децата могат да получават много видима подкрепа и въпреки това да развиват увереност и самостоятелност. Но със сигурност си струва да се замислим на какво ги учи нашата подкрепа за собствената им способност да влияят върху резултата?

Говорим много за диференциране. Обсъждаме нива, способности, потребности от подкрепа, допълнителни ресурси, индивидуални задачи. Понякога толкова се съсредоточаваме върху това да сме сигурни, че всяко дете ще успее, че забравяме да попитаме кой според самото дете е отговорен за този успех.

Учителят, който е направил задачата по-лесна?

Родителят, който се е намесил?

Съученикът, който е обяснил?

Или детето, което е използвало наличните ресурси, взело е решения, опитало е нещо, сгрешило е, опитало е отново и накрая е успяло?

Не искам децата да се затрудняват излишно, със сигурност не искам да вярват, че да поискаш помощ е слабост. Да знаеш кога и как да потърсиш подкрепа само по себе си е важно умение.

НО искам да преживяват трудност, без веднага да стигат до заключението, че не могат да я преодолеят.

Искам да знаят, че „Това е трудно“ не означава „Не мога“.

Каква е нашата роля като родители и учители?

Понякога трябва да обясним.

Понякога трябва да покажем.

Понякога трябва да седнем до детето и заедно да преминем през проблема.

А понякога трябва тихо да оставим правилните инструменти на една ръка разстояние... и да се отдръпнем.

Защото да помогнеш на едно дете да успее и да му помогнеш да повярва, че може да успее, не е непременно едно и също.

Добрата подкрепа трябва да оставя нещо след себе си – дете, което следващия път има малко по-малко нужда от нея.